... И днешните турци – в лицето на моите нови приятели, които аз срещнах в съвременна Турция, и които никога няма да забравя, понеже оставиха дълбока следа в душата ми – ни дават един великолепен пример за това. Тези хора са ни много близки, да признаем, по темперамент и характер, те са оставили дълбока следа не само в историята ни, но и в душите ни: вижте само колко много турски думи използваме, толкова, че почти можем да се разбираме без преводачи на пазара! А пък нашите преселници наистина са здравата ни връзка с този велик народ, защото те обичат може би дори повече от нас България. Защо казвам така ли? Ами защото едното е принадлежност по кръв и език, а другото е по съзнание и дух: за мен като философ второто е по-здравото и по-истинското. Те сами наричат България своя родина, а човек никога не може да измени на родината си и вечно ще я обича. Аз усетих тази тяхна любов към България, възхитих им се, казах на всеки от тях едно искрено “Евалла, приятелю!” и си стиснахме ръцете…

И знаете ли какво: в един момент в душата ми се породи коварното съмнение дали пък тези хора наистина повече от нас не обичат тази наша обща родина България?! Защото ние прекалено много крещим за обичта си към “нашата татковина”, докато тези хора не крещят, а таят своята обич дълбоко в сърцата си. Второто е по-силно и по-истинско от първото.