Насилията в Девин ставаха с прокурорско нареждане

"Успехът" в Доспатска община окриля комунистическите активисти за нови действия. Идва ред и на най-голямата община - Девинската, където "главната задача" е същата - класово партийното, патриотично, интернационално и национално възпитание на трудещите се. "Успехите" на девинските комунисти по "възраждането" се отчитат на пленум в края на ноември 1973 г. и на конференция от януари 1974 г. Детайли от посветените на "възраждането" отчети подсказват как то е било извършено и кои са основните му участници.

Ударът в Девинска община се нанася през 1972-1973 година. "Успехът" се дължал на проведената "огромна агитационно-разяснителна работа" за реализирането на "правилната линия, дадена от ЦК". Благодарение "упорития труд" на над 350 активисти приключил "първият етап от това велико дело" в селата Беден, Брезе, Настан, Селча, Стоманово, Грохотно и най-накрая в Девин - отчитат през януари 1974 г. девинските комунисти.

За радост "голямата част" от населението в общината "правилно разбра решенията на партията, не се повлия от тези, които упорито отказваха да възстановят българските си имена. Само такива като семейства Семерджиеви, Кафеджиеви, Лисан Узунови не само не попречиха на решаването на този въпрос, но сами се изолираха от населението. Те са единствените в града, които останаха с турско-арабски имена. По-късните действия на семейство Семерджиеви показаха тяхната висока степен на турчеене, което ги доведе до границата на измяната на родината" - е записано в доклада на комитета. И още: те не само си позволили да се опълчат, но и да "злословят и изразяват своето неправилно разбиране", били "жалки турчеещи се останки".

Какво са сторили споменатите семейства, та предизвикват гнева на партийната секретарка Ангелина Пенева, се разбира от

изнесена пред ГК на БКП на 30.ХІ.1973г.

Според Гоцев "положителните процеси" сред населението се съпътствали от "ожесточена съпротива от страна на реакционните и консервативни елементи - религиозни фанатици, туркофили, представители на старото поколение в родовете". Те успели "да предизвикат т. нар "Барутински събития", да накарат отделни родове в Девин да не сменят турско-арабските си имена с български." На всичко отгоре, братята Семерджиеви си били позволили да посещават турското консулство в Пловдив, да подготвят "с разрешение на самия консул клеветнически материали, предназначени за ООН и молби - изложения до министъра на външните работи на Република Турция за изселване".

Семерджиеви били религиозни, добре устроени хора, трима от тях дори работели в органите на МВР. И вместо да "охраняват завоеванията на народната власт", си позволили да пишат "клевети по адрес на партийната политика". "Заслепени от злоба и омраза към всичко българско и родно", те дори си били позволили да заведат и децата си в турското консулство, за да искат политическо убежище. "За тези им деяния те получиха справедливи наказания съгласно законите на нашата страна" - въздъхва облекчено Гоцев, допълвайки, че сурово бил наказан и Дечо Хаджиев, "извършител на диверсионен акт".

Единствено споменатите девинци не се трогвали и продължавали да бранят турските си имена. И ако някой си мисли, че партията, а по-конкретно - подчинените на комунистическия комитет милиция, прокуратура и съд са ги оставили, се лъже.

Те, както информира милиционерът Гоцев, са си получили своите "справедливи наказания".

Годината е 1973, а денят 25 април. "Трудно, никога няма да забравя тази дата. Бях на гости у дядо и баба. Рано сутринта се събудих от викове и писъци. Видях въоръжени с автомати милиционери, които нахълтаха в къщата, бяха я обкръжили. Блъскаха баба и дядо. Беше делничен ден, трябваше да ходя на училище, а вместо това ни изблъскаха за отрицателно време в две газки" - си спомня Юлие Шехова, която тогава е само в осми клас.

Да се вини една осмокласничка, че бърка спомените си, ще е малко трудно, защото те се потвърждават и от спомените на нейните родители и роднини. Денят наистина е същият. Рано сутринта около 5.00 часа са обкръжени къщите на три фамилии: Шехови, Семерджиеви и Кафеджиеви. Плътен кордон от залегнали милиционери, кучета и нахълтване взлом. Залягане на пода на полуспящите мъже, поставяне на белезници. "Не ни дадоха да си вземем дори и най-необходимото, като кучета ни хвърляха в газките. Питахме защо.

Малко по-късно разбират за какво - за принудително заселване.

Карат ги в неизвестни и различни посоки. Шехови - Мехмед, Сафие, Юлие и Кудрет - в с. Ковачица, Монтанско. Семерджиеви -Исмаил, Неджибе, Сафие, Гюлян, Айтен, Исан, Исмет и Ружди в с. Комощица, Монтанско и Костичевци, Видинско. И до днес Айтен си спомня как по време на дългия път била много гладна и молела за хляб и как милиционерите си купили банички и демонстративно яли пред нея.

Изселват ги за пет години. Въпреки тормоза не приемат нови имена. Слагат им служебни. Например Наджибе става Надежда и т. н. Все имена, които те дори не помнят. Изхвърлят ги от всички списъци.

Принос да бъдат наказани, вкарани в този ад, имат, разбира се, най-важните по онова време фактори във всеки български град като Девин - партийният секретар, шефът на милицията, следователят, районният прокурор, съдията.

Не всички от споменатите родове през април 1973 г. са изселени. Девинци познават Джамал Кафеджиев - Героя. Наричат го така, защото е един от най-непреклонните противници на "възраждането”. Какво ли не правят, за да го пречупят. Оставят го в Девин отделно от изселените. Почти ежедневно през 1973-1974 г. го привикват в съвета, милицията, прокуратурата и военноотчетно бюро, в партийния комитет, за да го "агитират” да си смени името. Не скланя. През 1974 го изселват сам, отделен от семейството. Три години е в с. Слива, Михайловградско, после за зла ирония на съдбата, или за да му се подиграят, в с. Девинци, Ловешко. Когато съпругата му по някакъв начин все пак успявала да се добере до него, за да го види, незабавно пристигала милиционерска камионетка, за да я върнат в Девин принудително.

Повторно по политически причини го изселват през 1987 чак до края на 1989 г. Изхвърлят го от всички списъци. Когато през 1982 г. трябва да се пенсионира, отказват да му дадат пенсията. Търси си я всеки ден. Нагло му заявяват: "Смени си името, ще си вземеш парите". Въпреки опитите си и до ден днешен не е получил полагащата му се пенсия за периода до 1990 г.

Горните случаи не са единствени. През периода 1971-1989 г. са известни десетки случаи на открита съпротива срещу насила провеждания "възродителен процес”. Стотици са принудително изселените българомохамедани от Смолянски окръг.

срещу най-непокорните, някои от които с измислените обвинения за шпионаж, "опити" за бягство през границата или установяване на връзки с "вражеските" турско разузнаване и дипломати в София и Пловдив. Смазването на съпротивата, упражнените репресивни мерки са в изпълнение на задължителната за милицията, съда и прокуратурата от 1972 г. партийна инструкция "да водят непримирима борба срещу рушителите на социалистическата законност, към вражеските елементи, хулигани и клеветници. "!

Страхът и до днес сковава жертвите на комунистическите насилия. Всички те масово се страхуват да говорят, сочейки с болка, че за 12 години нищо не се е променило и най-вече, че ключът към истината и хляба все още е в ръцете на някогашните насилници и техните наследници. С мъка много от тях признават за своя страх и разказват за разочарованието си от факта, че техните мъчители са останали недосегаеми.

Много от членовете на потърпевшите фамилии в Барутин и Девин все още са живи и разказват с болка за преживяното. Не мразят никого и не търсят мъст, но искат истината за това, че над тях са упражнени с нищо неоправдани насилия. Черна страница от техния живот си остават убитите им близки, годините, прекарани в затворите и в принудително заселване. Това, което най-много ги боли, е, че основните протагонисти на споменатото "възраждане" си остават ненаказани, макар и само морално. Че много от тях продължават да се подвизават по етажите на властта, заемат възлови позиции в икономиката, държат се все така нагло и нравоучително, а някои от тях дори се гордеят с това, че са участвали в споменатото насилие. Чудят се защо не могат да достигнат до своите досиета, каквито са сигурни, че сто на сто имат. Морално ли е всичко това, се питат те?

Изниква и въпросът: ще ни допуснат ли там, закъдето на всеослушание тръбим, че сме се устремили, при положение че не сме изяснили истината за нашето комунистическо минало, при положение че определени възлови фигури неистово се стремят да я укрият или замажат, да спрат достъпа до нея със затварянето на комунистическите архиви.

За жалост, една от видните личности от изпълнителната власт, която прави всичко възможно да спре достъпа до архивите на зловещите МВР и ДС до 1989 г., е днешният министър на вътрешните работи Георги Петканов. Сигурно си има причини за това и ако е така, е редно да ги оповести, да се обоснове. Защо когато в бившите "братски соцстрани" отдавна са отворили споменатите архиви и работят изключително сериозно за установяване истината за извършените престъпления от комунистическите режими и подчинените й държавни органи, в България се прави обратното. Да не би наистина да се страхува от нещо? Наясно ли е той със своето минало, чиста ли му е съвестта. Ако в действителност е наясно и с чиста съвест; защо му е тогава така стръвно да се бори достъпът до архива на МВР и ДС да бъде спрян завинаги?

Петканов не отрича, че през 1973-1974 г. е бил районен прокурор в Девин, но прави изричното уточнение, че отишъл в Девин след 1972 г, когато "възраждането" било приключено. За жалост това не е вярно. Тъкмо заради това, в името на истината, от признание и в памет на жертвите бяхме принудени да припомним горните факти. С това не искаме да кажем, че пряко е замесен в споменатите по-горе репресивни деяния от далечните 1973-1974 г. Но това се говори и ще се говори. И понеже е публична личност, която участва много активно в изпълнителната власт и е един от творците на днешната ни история, се надяваме, че няма да се противи, а тъкмо обратно - всячески ще съдейства за установяване на истината. Защото гражданите на републиката имат право да знаят за миналите, било то и лоши деяния на своите първи управленци.