Нашите в Истанбул вече дават хляб на местни турци

В кафенето на автогарата се слуша само роден попфолк

Как живеят българските турци, които "голямата екскурзия" и възродителният процес прогониха извън пределите на страната ни? Екип на агенция АФИС направи изследване сред изселниците ни в Турция. От 16 до 22 март 2007 г. са осъществени в 142 групови (със семейства) и 1104 индивидуални интервюта с български изселници.

Катя Василева
агенция АФИС
Пред къщите си те садят и отглеждат български цветя върху българска пръст. Донесли са я от родните места. Овошките на тези, които имат градини, също са български.
В клуба, където седят на чашка кафе или здравословен зелен чай, се слуша само българска музика. Гледа се само българска телевизия. По стените са окачени афиши на български фолк и поп изпълнители. Някои от тях ги знаят по-добре, отколкото ние. На монитора на компютъра постоянната заставка е изглед от родното място. Там водят децата си - където на тяхна възраст са водили кравите на паша. Но за да стигнем до тях, до изселниците ни в Турция, трябва най-напред да минем през граничния пункт.
На Капъкуле - граница като граница - чанти, куфари, от които митничарите с делови и точни движения вадят разни неща: пакети с вафли, пити кашкавал, сирене, бутилки... Всичко това се изсипва в горящия наблизо контейнер.
Идва и нашият ред. Млад, енергичен митничар, посочва първо чантата, в която са анкетните карти. Обясняваме  му, че сме социолози, пътуваме за Истанбул и той се оживява, даже малко нещо се радва, все едно, че е срещнал сродни души. Посочва себе си и казва: "Бен, бен да социолог!"
Влизаме в Истанбул, завиваме край двете кули близнаци и спираме на автогарата в квартал "Беш юз евлер". И тогава разбираме, че България е свършила не на Капъкуле, а тук, на тази автогара: витрините са изписани с имената на София, Пловдив, Хасково, Разград, Кърджали, Ардино и редица български градове.
Тук има кафене без име, което всички наричат "Баничката". В него освен идващите, заминаващите, посрещачите и изпращачите по линията Турция-България се събират много наши изселници от квартала, в който те преобладават. Разговаряме с тях с часове и чудесно се разбираме във всяко отношение.
Тясна, не много стръмна уличка ни отвежда до хотела. "Вияна" го държат сърби, но персоналът му е предимно от наши изселници. Жената на етажа ни трогателно се извинява при всяка приказка, че била забравила някои думи. Подсказваме й ги.
Мълвата за пристигането и целта на "визитата" ни мълниеносно е обходила квартала. Някой услужливо е подсказал на колегата ни Джевдет, че сме отседнали на точното място, че ей-там, наблизо, са изселническото кафене и офисът на "Бултюрк", изселническата организация, за която не знаем нищо. Но те вече знаят откога и защо сме тук.
Посреща ни зам.-председателят, дребничкият, много подвижен и словоохотлив Рафет, изселил се през 1997 г. от кърджалийското село Кьосево. Разбрал за целта на идването ни, той енергично се заема да ни помага, да посредничи, да урежда срещи с изселници. Оказва се, че мнозина от тях, "дошли отнякъде си...", са вече работодатели на местни, истанбулски турци. Но и на наши изселници като самите тях.
Приятно е да научим и за едното, и за другото във фирмата за кожени изделия. Неин собственик е пристигналият от с. Бойно, Кърджалийско, Метин. В България е завършил средно училище по мебелно производство и е изкарал военна служба в Стара Загора и Димитровград. В Истанбул е пристигнал през 1989 г. с тримата си братя и сестра си.
Дали от мебелното училище, където се учи и тапицерия, е избрал своя бизнес с кожите? Честно казано, той не си е представял такова нещо. Първо бил много уплашен от многото и постоянно забързани хора по улиците на Истанбул. Малко посвикнал, като се настанил в квартал "Гази Осман паша", населен предимно с български изселници. Бизнесът обаче трябвало да почака. Първо се хванал в една фирма с 20 човека работници, изселници като него, "наши хора" с една дума.
Дали в Турция харесват "нашите"? "Харесват ни, работяги сме. Даже малко нещо ревнуват, че и жените ни работят. Ами ще работят, иначе къща не се купува", е отговорът на Метин.
През 1994 г. той с трима приятели отваря магазин за кожени изделия и още на следващата година започва да работи за себе си с якета и кожуси. Най-напред просто купува-продава, докато става и производител, и търговец. Работи главно с Русия, Казахстан, Украйна. И с България, разбира се. Но по-слабо, заради цените. Иначе и неговият, и на работещите в офиса му руски език е перфектен.
Какви хора подбира? Главно изселници от България, 100-150 души работници, зависи от сезона. Жена му е "нашенка", имат две деца, момче и момиче, по на 10 и 12 години. Най-обича да ходи на родителските срещи и да слуша хубави думи за децата си. За Сами и Мелиет.
Дали децата ще поемат бизнеса с кожените облекла? Ами сигурно, поне така се надява, когато ще е вече стар и с бастун.
*Заглавието е на редакцията.